Закуските не са това, което бяха

Едно време бабите ставаха рано да изпържат мекици за внучетата, а сега...
Всяка сутрин точно в 8:30ч достопочетна възрастна дама с прическа и брошка на бялото си  палто закусва на Ботев - шкембе с питка хляб и бутилка бира. :))

МВР

За да докажа пред МВР, че аз съм аз и това са моите лични документи, не им е достатъчна снимката, която ТЕ са ми направили, нито ... пръстовите отпечатъци, които ТЕ са ми взели!!!! а най-ми било необходимо да доведа 2ма свидетели и акт за раждане!!! WTF@!?@?@??

Леко ми нагарча кафето от Мола

От дясно е етикета на дрехата в оригинал в евро както е внесена. От ляво е ценообразуването в България. Като по чудо първоначално са сложили еквивалентната стойност в лева. Обикновено дори тя е надута поне с 30%. После забележете какъв спад:

59
45
39
29
19.

Аз си я купих в този момент. И съм убедена, че все още продават на печалба. Колко струва всъщност този артикул - 25 стотинки??
За съжаление всеки ден, всяка минута гласуваме за (не)спарведливостта в света, за социалните условия, за майчинството или липсата на такова, за начина по който живеем ние и ще живеят децата ни. Гласуваме с портфейлите си - най-силният глас. Докато се възмущаваме във форуми и блогове, на маса или в дискусии, после отиваме в мола и забърсваме рокличка за 19 лв. Шита в Шри Ланка. От икономически робини. Полумъртви от изтощителен труд, полуживи от глад. Които си тръгват от работа посред нощ и автобуса ги спира по средата на нищото. Които имат още 5 километра да минат пеша и там в пустощта биват отвличани, изнасилвани от организираните специално за това банди. Или се прибират и ги пребива мъжът им. Защото и той е полуживотно от системното нехуманно отношение и унижение, в което е минал животът му.
Говорим си колко беше велик филмът "Матрицата" , а всеки ден сме част от нея - само че не осъзнатата част. Всеки ден продължаваме да затягаме веригите си, да я подкрепяме, да я правим по-силна. По-силна в това да ни смачква и унищожава бавно, като притъпява душите ни. Като тихомълком ни вкарва в коловози и ние бездушно, машинално ги следваме - без да си задаваме много въпроси, че почва леко да ни нагарча кафето... за шест и петдесет в мола.

Искаш парите ми, позволи ми поне да ти ги дам

Днес започва панаира на книгата в НДК.
"Над 70 български издателства ще представят своите книги на традиционния Пролетен базар на книгата в НДК. Панаирът ще продължи до 24 май включително и е под мотото "Купувайте книги като европейци". Книгите ще се продават с 20% отстъпка като особен вид протест срещу несъгласието с 20-процентната ставка на ДДС върху книгите в България. Входната такса ще бъде 1 лв., а за ученици, студенти и пенсионери входът ще е свободен."


Има един много прост начин хората да ви дадат парите си - просто им позволете да го направят! Не е лошо да минете по следните стъпки: създайте нещо интересно, предложете го на добра цена и после помислете за всички варианти, през които вашите клиенти ще изминат пътя на AIDA (Attention, Intention, Desire, Action). И в това последното се крие не малка част от работата. Повечето хора смятат, че е най-трудно да се измисли продукта, да се популяризира, да се привлекат заинтересованите. И в момента, в който това се е случило, изведнъж сякаш всичко замръзва. Вцепенява се целият процес и ... чакаме. Какво чакаме? Защо мислим, че потребителят трябва да бъде оставен сам да извърви и последните крачки? Защо мислим, че един път дошъл пред щанда, ние сме приключили и оттук нататък всичко е Божа работа?

Отидох днес на панаира на Книгата. Знаех, че ще си харесам все нещо със сигурност и бях подготвила някаква сума пари. Да, обаче парите ми свършиха, а аз исках да си взема книги поне за още толкова. И ето какво се случва - за да намеря още кеш трябва да отида до банкомат извън залата и по този начин входния ми билет изгаря. В резултат аз просто си тръгнах и така и не си купих още неща. Ами просто е, да бяха помислили още съвсем малко. Никое издателство от всичките 70 не беше обявило, че има ПОС терминал и приема плащане с банкови карти.

Не е достатъчно да докараш клиентите. Трябва да прецениш всички възможни ситуации, в които ще изпаднат веднъж попаднали там и да ги улесниш максимално. Трябва да си проиграеш всички варианти и да се поставиш на тяхно място. Да прецениш таргета си - естестевно, ако смяташ, че като цяло всеки посетител ще похарчи макс 10лв. за цялото изложение, не си струва да поставиш ПОС. Ако обаче на събитието съвсем реално могат да бъдат хора, готови да похарчат средно поне 50лв. като цяло, реалността е съвсем различна. И редно е да улесниш именно тези последните.

И още нещо. Бързащите, работещи хора, тези които правят по-големите сметки, нямат време. Често те вършат нещата в ежедневието си по строг график. Посещението на базара на книгата може би е именно част от него. Много е вероятно клиентите да търсеха точно определена книга, идвайки на панаира. Щеше да е изключително улеснение да има електронен каталог - заглавие на книга, автор и кое издателство, на кой щанд я продава. Така се пести много време, вниманието не са разконцентрира, хората не забравят за какво са тръгнали, виждайки още хиляди корици... и накрая завършващи без да са си взели намисленото, защото просто няма време за безкрайни обиколки.

We own magenta!

Вчера разбрах, че немската комкания T Mobile са запазили цвета magenta и никой друг няма право да го използва за своя реклама или брандинг.
Другата единствена компания в света, позволила си да направи подобно нещо е Milka, запазвайки лилавия цвят.

Имам предложение. Да запазим тогава всички останали цветове. Тогава Milka например ще бъдат принудени да ползват за фон, лого, текст само своето си лилаво. Много ще е готино, няма що. Едно празно лилаво каре.

Наистина ли нашият откачен свят позволява това? Наистина ли някой си е въобразил, че може да ПРИТЕЖАВА цветовете? Ами ако утре някой производител на булчински рокли реши да "притежава" белия цвят?

Ами ако друг реши, че ще притежава небето, въздуха, водата и светлината?

Какво ще стане, ако всички започнем да си "запазваме" частици от света около нас... Да оградим с телена ограда малките си късчета собственост. Накрая всеки ще стои в собствения си затвор и гордо ще го притежава... Побъркан, безумен свят.


www.freemagenta.nl

За голямата (дез)ориентация на бележките и хората

Преди няколко години правех маркетинга на новооткрит частен комплекс за медицински услуги. Една от характеристиките на комуникационната ни политика беше да няма абсолютно никъде "упътващи" и "поясняващи" бележки, писани на ръка или компютър, разлепени по стени, врати и прозорци. Вместо това имахме табели в единен стил, цвят, форма, материал и шрифт. До края не можех да разбера устрема на персонала непрестанно да лепи, стърже и "упътва" самодейно. Това налагаше ежедневните ми турове из сградата с цел премахване на тези красоти. Оказа се, че можело. Хората се ориентираха прекрасно по 2-3 табели, но поставени по правилния начин. Освен това, веднъж възприели стила на упътващата табела, търсеха точно същия, за да се ориентират отново.
Физиологична особеност е, че човешкото съзнание има нужда от един тип послания, за да възприема лесно и бързо дадено нещо. Това е отдавна известен факт на рекламните и комуникационни специалисти, както и на програмистите между впрочем. Нещо повече, това е отдавна прилагано не само в бизнеса, но и на обществените места в западните страни - например линиите за градски транспорт, всяка със своя цвят на карти, табели, спирки и описания.

Преди няколко дни бях в НАП и в съда. Картинката беше отчайваща и нещо от типа:


Хората бяха добили рядко глуповат вид, щураха се насам-натам с номерче в ръка, други, с повечко време, извършваха литературно четене на тапетите по стените. Самата аз, привързана към писаното слово от годините с обемни книжки и имаща вътрешен рефлекс да изчитам всичко педантично, изпървом посегнах към туй изкушение. И пред мен се разкриха нови светове...
- 16 еднакви образеца, един до друг, как се попълва нареждане за банков превод;
- 10 еднакви образеца на данъчната декларация на Иван Георгиев Петров;
- 12 еднакви извлечения от закона, че след 3 неплатени вноски ти спират здравното осигуряване;
а в съда:
- 9 бележки за необходимите документи за свидетелство за съдимост, поставени в най-разнообразни краища на залата, включително и тези, до които не можеш да стигнеш;
- 2-3 различни начина на наименование на тези документи;
И никъде, ама никъде не е описан реда, по който документите да се взимат, защото след всяка следваща опашка разбираш, че първо е трябвало да попълниш ей онзи формуляр, а преди него там един друг.
В съда всичко започва от самото посрещане. Там входа и изхода са една и съща тясна врата, но за това пък надлъж е опъната верига, да не вземат нещо да се омешат влизащите и излизащите в престъпни дела. Посреща те строга полицайка, обкръжена от разлепени бележки, дори върху скенера за оръжие, да си показвате личната карта и да си сложите чадъра от ляво ТУК! Един човечец стриктно изпълни това указание и отнесе полувъоръжено конско:
- Какво става там, ей, какво оставихте там вие!!
- Амиии, аз чадъра, нали така пише...
- Абе, то пише, ама не се оставя там, я тука да ви виждам!

В резултат на тези вече "институционализирани правила", хората в България според мен са развили уникален рефлекс за ориентация в тази обстановка.
Още с влизането в дадено пространство мигом се разпознават новаците и онези, които с леко отегчен, но доволно знаещ вече вид, чакат по отдавна. Инстинктът ни насочва именно към последните. А те само дебнат за новото зайче и с нескрито задоволство заразправят своята история на ходене по мъките:
"Аз съм тука от 7:30 сутринта, пък си бях забравила акта за раждане, та до нас и обратно, после ме върнаха за 3 копия да му направя, обаче аз се изхитрих и си направих 3 и на личната карта, направете си и вие, нищо, че не искат, ей от там си взимате един формуляр да попълните, после на онова гише в дъното да ви ударят печат.... " И всичката тая наслада само в отговор на моя въпрос: "Днеска нали е 23ти?" Вече във всичко започва да се съмнява човек в пространството на пълната дезорганизация и дезориентация - кога съм роден, коя дата е днес, това ЕГН-то ли ми беше дето написах или номера на ЛК?...
Но изтърпяваш учтиво тирадата и се втурваш да изпълниш добронамерените заръки.

Дето се казва, нали обединени в общото нещастие сме всички...