Закуските не са това, което бяха

Едно време бабите ставаха рано да изпържат мекици за внучетата, а сега...
Всяка сутрин точно в 8:30ч достопочетна възрастна дама с прическа и брошка на бялото си  палто закусва на Ботев - шкембе с питка хляб и бутилка бира. :))

Разсилният

Помните ли тази дума - разсилен, една от онези, които се срещат само в детските романи от миналия век.
Днес го видях! Разсилният на кварталното училище. Много елегантен възрастен мъж, скромно облечен, но панталонът му с идеален ръб, бялата риза изгладена, а елечето в тон. Винаги си личи трогателното старание, когато едни и същи дрехи за последните 15-20 години биват обличани всеки ден, но достойно. Сресан, гладко избръснат и с невъзможно-перфектно-лъснатите-черни обувки.
Пуши приседнал с изправен гръб на ъгъла до училището. Гледа спокойно и очаква да започне денят му. Никаква досада, умора или неудоволетвореност няма в очите му. До него са подпрени метлата и лопата. Държи се така сякаш всъщност са бастунчето със сребърна дръжка и шлифер от коприна.
Неволно му кимам. След като ме преценява, ми кимва и той.

Депреса борим

Смущаващо много хора лъхат на алкохол, сутрин в 9 без 10, на път за работа ... мдам

АнцуНг

Не разбирам и протестирам срещу "Анцуга" във всичките му проявления извън спортната зала. Точка.

Трафик

Забелязвам, че жените-шофьори много държат да те прегазят, особено, ако си бременна или с бебешка количка.

МОЛ

МОЛ-а! Кой МОЛ?? Сещайте се, МОЛ-а - тва е!

МОЛ-култура
МОЛ-живот
МОЛ-ангажимент
МОЛ-социален живот
МОЛ-вечер след работа
МОЛ-през свободното време
МОЛ-през зимата
МОЛ-през лятото
случайно, ако си останал в къщи - по телевизора гледаш сериал за МОЛ-а
МОЛ-психология
МОЛ-социология
МОЛ-а - моя живот
МОЛ-а в мен и аз в МОЛ-а

Ама нищо ли няма да си купите?

В София коледно настроение няма, за треска - изобщо да не говорим. Може би защото и намаления няма, а може би не...
Обаче мен повече ме притесняват продавачките. Продавачките са добили един много специфичен поглед. Гледат с едни уплашени големи очи, дебнат дали ще влезеш отдалече, ако подминеш - те изпращат дълго гледайки след теб. Ако влезеш - скачат рязко, не те изпускат да направиш 2 крачки, бързат разопаковат, показват, и неусетно един неприятен натиск започва отвътре да те пробожда. Недай се боже да си тръгнеш без да купиш нищо - в миг добиват нацупена муцунка, дори не казват довиждане, обръщат ти гръб в обида страшна.
Погледът на продавачките от 90те..., когато всеки 2 лева са ужасно важни.
Ей, това мен ме притеснява.

Мамо, мамо, като порасна искам да стана полицай!

Снимката е от ръка, с телефон, в метрото.
Отдавна си говорим за образа на българския полицай - и в съзнанията на хората, и на живо.
Тъжна работа... професия достойна, а имидж недостоен.
Но все пак... това е реклама в метрото, абсолютно недвусмислено представяща полицаите в гротески бай Ганьовски вид и очевидно намекваща за тяхната корумпираност.

Леко ми нагарча кафето от Мола

От дясно е етикета на дрехата в оригинал в евро както е внесена. От ляво е ценообразуването в България. Като по чудо първоначално са сложили еквивалентната стойност в лева. Обикновено дори тя е надута поне с 30%. После забележете какъв спад:

59
45
39
29
19.

Аз си я купих в този момент. И съм убедена, че все още продават на печалба. Колко струва всъщност този артикул - 25 стотинки??
За съжаление всеки ден, всяка минута гласуваме за (не)спарведливостта в света, за социалните условия, за майчинството или липсата на такова, за начина по който живеем ние и ще живеят децата ни. Гласуваме с портфейлите си - най-силният глас. Докато се възмущаваме във форуми и блогове, на маса или в дискусии, после отиваме в мола и забърсваме рокличка за 19 лв. Шита в Шри Ланка. От икономически робини. Полумъртви от изтощителен труд, полуживи от глад. Които си тръгват от работа посред нощ и автобуса ги спира по средата на нищото. Които имат още 5 километра да минат пеша и там в пустощта биват отвличани, изнасилвани от организираните специално за това банди. Или се прибират и ги пребива мъжът им. Защото и той е полуживотно от системното нехуманно отношение и унижение, в което е минал животът му.
Говорим си колко беше велик филмът "Матрицата" , а всеки ден сме част от нея - само че не осъзнатата част. Всеки ден продължаваме да затягаме веригите си, да я подкрепяме, да я правим по-силна. По-силна в това да ни смачква и унищожава бавно, като притъпява душите ни. Като тихомълком ни вкарва в коловози и ние бездушно, машинално ги следваме - без да си задаваме много въпроси, че почва леко да ни нагарча кафето... за шест и петдесет в мола.

Приятно ми е Манолов, Стивън Манолов.

Претъпкан трамвай посред лято, идващ от Женския пазар. Благоухание на пресен лук се смесва с парфюм тип "Натюр". Гневът вече е достигнал ярко червената гама в лицето и допълнително се усилва в задръстването, щото и лекият полъх там е застинал. Разбира се да отворим по-широко прозореца и дума не ще да става, тъй като сами разбирате и без да ви обяснявам, че това ще доведе до схващания, неврози и невралгии, вцепененост, инвалидност, пневмония и прочее други подобни беди на увити в шалове и шапки достопочтени дами. И този сюблимен момент е просто и д е а л е н за няколко хлапета да започнат гоненица, прескачайки пипера в торбите на споменатите дами и тъпчейки домати наред. И тогава, невярващо в моите уши, се разнася повикът на гневна - орлица към своето орле: "Никълс, ела веднага! Никълъс, да не повтарям, Никълъс!"

***
Вечер, мирис на цветя, тераса, бира, шопска, фонтанче, столове, сервитьори.... Класически първи летни трепети на задъхания столичен пейзаж. Децата пърхат наоколо, отвреме на време писък - обелено коляно, после "Сляпа баба" - сълзи на гняв и и зов за справедливост. Удивително е как са способни в един миг кротко да си ровичкат в локвичката, в следващия да са на другия край, висящи от едно дърво. Но тази способност на децата да изненадват с неочаквани решения родителите си, не се посреща много охотно и обикновено завършва с втурване към веселата дружинка и после звучно "Пля-я-я ссссс" И така по време на един такъв спасителен галоп към своето отроче, покрай ушите ми отново прозвуча по странен начин: "Едуарденце, маме, къде си се провиснал, бре! Едуарде, слизай от там веднага!"

Еми, .... какво да кажа ... едно време в началото на деветдесетте у нас се появиха първите латино сериали. Тогава всички циганета на село си кръщаваха децата Касандра, Освалдо, Анабела, Пауло. После дойдоха и американските сапунки и се заредиха едни Керълайн, Памела, Айвън, Джордж...
Тогава ни беше смешно, сега незнам гордо ли да ни стане, мъчно ли ... :)

We own magenta!

Вчера разбрах, че немската комкания T Mobile са запазили цвета magenta и никой друг няма право да го използва за своя реклама или брандинг.
Другата единствена компания в света, позволила си да направи подобно нещо е Milka, запазвайки лилавия цвят.

Имам предложение. Да запазим тогава всички останали цветове. Тогава Milka например ще бъдат принудени да ползват за фон, лого, текст само своето си лилаво. Много ще е готино, няма що. Едно празно лилаво каре.

Наистина ли нашият откачен свят позволява това? Наистина ли някой си е въобразил, че може да ПРИТЕЖАВА цветовете? Ами ако утре някой производител на булчински рокли реши да "притежава" белия цвят?

Ами ако друг реши, че ще притежава небето, въздуха, водата и светлината?

Какво ще стане, ако всички започнем да си "запазваме" частици от света около нас... Да оградим с телена ограда малките си късчета собственост. Накрая всеки ще стои в собствения си затвор и гордо ще го притежава... Побъркан, безумен свят.


www.freemagenta.nl

За голямата (дез)ориентация на бележките и хората

Преди няколко години правех маркетинга на новооткрит частен комплекс за медицински услуги. Една от характеристиките на комуникационната ни политика беше да няма абсолютно никъде "упътващи" и "поясняващи" бележки, писани на ръка или компютър, разлепени по стени, врати и прозорци. Вместо това имахме табели в единен стил, цвят, форма, материал и шрифт. До края не можех да разбера устрема на персонала непрестанно да лепи, стърже и "упътва" самодейно. Това налагаше ежедневните ми турове из сградата с цел премахване на тези красоти. Оказа се, че можело. Хората се ориентираха прекрасно по 2-3 табели, но поставени по правилния начин. Освен това, веднъж възприели стила на упътващата табела, търсеха точно същия, за да се ориентират отново.
Физиологична особеност е, че човешкото съзнание има нужда от един тип послания, за да възприема лесно и бързо дадено нещо. Това е отдавна известен факт на рекламните и комуникационни специалисти, както и на програмистите между впрочем. Нещо повече, това е отдавна прилагано не само в бизнеса, но и на обществените места в западните страни - например линиите за градски транспорт, всяка със своя цвят на карти, табели, спирки и описания.

Преди няколко дни бях в НАП и в съда. Картинката беше отчайваща и нещо от типа:


Хората бяха добили рядко глуповат вид, щураха се насам-натам с номерче в ръка, други, с повечко време, извършваха литературно четене на тапетите по стените. Самата аз, привързана към писаното слово от годините с обемни книжки и имаща вътрешен рефлекс да изчитам всичко педантично, изпървом посегнах към туй изкушение. И пред мен се разкриха нови светове...
- 16 еднакви образеца, един до друг, как се попълва нареждане за банков превод;
- 10 еднакви образеца на данъчната декларация на Иван Георгиев Петров;
- 12 еднакви извлечения от закона, че след 3 неплатени вноски ти спират здравното осигуряване;
а в съда:
- 9 бележки за необходимите документи за свидетелство за съдимост, поставени в най-разнообразни краища на залата, включително и тези, до които не можеш да стигнеш;
- 2-3 различни начина на наименование на тези документи;
И никъде, ама никъде не е описан реда, по който документите да се взимат, защото след всяка следваща опашка разбираш, че първо е трябвало да попълниш ей онзи формуляр, а преди него там един друг.
В съда всичко започва от самото посрещане. Там входа и изхода са една и съща тясна врата, но за това пък надлъж е опъната верига, да не вземат нещо да се омешат влизащите и излизащите в престъпни дела. Посреща те строга полицайка, обкръжена от разлепени бележки, дори върху скенера за оръжие, да си показвате личната карта и да си сложите чадъра от ляво ТУК! Един човечец стриктно изпълни това указание и отнесе полувъоръжено конско:
- Какво става там, ей, какво оставихте там вие!!
- Амиии, аз чадъра, нали така пише...
- Абе, то пише, ама не се оставя там, я тука да ви виждам!

В резултат на тези вече "институционализирани правила", хората в България според мен са развили уникален рефлекс за ориентация в тази обстановка.
Още с влизането в дадено пространство мигом се разпознават новаците и онези, които с леко отегчен, но доволно знаещ вече вид, чакат по отдавна. Инстинктът ни насочва именно към последните. А те само дебнат за новото зайче и с нескрито задоволство заразправят своята история на ходене по мъките:
"Аз съм тука от 7:30 сутринта, пък си бях забравила акта за раждане, та до нас и обратно, после ме върнаха за 3 копия да му направя, обаче аз се изхитрих и си направих 3 и на личната карта, направете си и вие, нищо, че не искат, ей от там си взимате един формуляр да попълните, после на онова гише в дъното да ви ударят печат.... " И всичката тая наслада само в отговор на моя въпрос: "Днеска нали е 23ти?" Вече във всичко започва да се съмнява човек в пространството на пълната дезорганизация и дезориентация - кога съм роден, коя дата е днес, това ЕГН-то ли ми беше дето написах или номера на ЛК?...
Но изтърпяваш учтиво тирадата и се втурваш да изпълниш добронамерените заръки.

Дето се казва, нали обединени в общото нещастие сме всички...